Седмица Втора, Ден Втори

Къде изчезна в бездната на познанието, само Каел си знаеше. Този нов, необятен свят, му позволи да избяга от съществените проблеми и да се потопи в илюзията, че върши нещо съществено. Заобикалящият го свят бе сплескващ и сетивата и мисълта. Неусетно от самоизтъкваща се личност се привърна в алтруизтична проекция на неговата несъществуваща вече Красота. Тя Красотата, така дълго и неуморно го заобигаляше, обсипваше с палитра от емоции, и изпълваше дробовете му със захарен памук. Всичко това обаче никак не бе по силите на това затворено животно. Тази иначе мека на допир К, неусетно, сякаш за миг преобрази фундаменталната си същност и се превърна в бодил, търсещ пулсиращата сънна артерия. Едва ли не щеше да го доведе до летаргично съществуване, нещо съвсем различно от неговата Конфидентална неприкосновеност. Е, може ли или не свят без дете? За момент и това мина през странната архитектура на мисълта му - какъв е този детски механизъм, тъй маргинален до сега, и магнетичен до скоро. Целево той се отдръпна от новата си същност, сялаш бе почнал да ра се разплита грубият плат, държащ го цял. Нещо друго изгуби и по пътя - съпреживяването от страна на Красотата. Тя заживя в собствен свят, Включващ го физически но не и ментално. А времево-пространствената отделеност малко или много доведе до колапс. Той избяга. Беше там, но само тялом. Сякаш предусещаше неминуемо неизбежната промяна, следствие от нещо предстоящо, намиращо се в начален стадий, в своя зарадиш, какавида без твърда восъчна обвивка. Така чаканата среща с Красотата го изтреля и телом надалеч. Тя вече беше чужда. Тя пожела така, по негова воля, безрасъдно и необосновано желание. Само времето ще покаже дали неговата кариера на брутален, безскрупулен катил, ще продължи. Но сякаш пътят вече бе остлан не с недодялани камъни, а с ръчно офоромени шестоъгълни мраморни павенца. нешо страшно иде по този път, Нещо страшно голямо и хубаво. Но Красотата му липсва.